Яна Язова за Никола Е. Начов.
Няма как да разберем защо Яна Язова е това, което е, без да знаем за нейният родственик, писателят акад. Никола Е. Начов (20.ІХ.1859-29.ІХ.1940).
Тя таи преклонение пред вуйчо си, големият учен и книжовник Никола Начов. Пише за него с пиетет, публикува цели пасажи от книгите му в своите книги.
През 1975 г. Начов вече е завършил калоферското училище (Даскал Ботевото училище) и вече учи в Априловската гимназия в Габрово, където съученик му е Алеко Константинов.
Неслучайно Яна Язова, като обръща внимание през 1940 г. на романа на Начов „Дядо Генко Севдата в София“ (С, 1902 г.) ,пише: „Някога тая книга, като връстница на Алеко Константиновия „Бай Ганьо“ е била и достойна негова съперница“ (Яна Язова. Един от първите. В: Училищен преглед, кн. 10, 1940, с.1288).
Именно Яна е оставила спомен, че освен първата си биография за Ботев, Начов има и неиздаден ръкопис от 1921 г.: “Между многото си ръкописи, които напоследък Никола Начов даде на съхранение в Академията на науките, той предаде и един обемист ръкопис, на първата страница на който бе написано с ясния му и ситен почерк: „Бележки за книгата Христо Ботев от Ив. Г. Клинчаров – 1921 г.“.
Безпощадната критика на Начов над пълната с фактологични грешки биография за Ботев, написана от социалиста и комуниста Клинчаров, определя и съдбата на този ръкопис на Начов. Едва в края на ХХ в. той бе открит в архивите на една музейна сбирка, изхвърлен от комунистическите академици след 1944 г. и бе издаден през 2006 г. от Военното издателство, под моя редакция.
Яна Язова отбелязва, че първото произведение на Никола Начов е било поемата „Калифер войвода“, която Вазов пуска в първата годишнина на сп. „Денница“ (пак там, с.1281). През 1891 г. Начов публикува във втората годишнина на „Денница“ пътеписа „Из Родопите“. През 1894 г., с помощта на Вазов, младият и талантлив литератор и учен идва в София. Пет години по-късно, Начов – само с една Априловска гимназия, но с много издадени монографии и книги – става член на Българската академия на науките.
Когато през 1940 г. умира акад. Никола Начов, признателната му родственица Яна Язова пише: „ В една нощ на края на септември Начов биде отнесен за последно пренощуване в черковата „Св. София“. Зад олтара на черковата от четвърт век почива неговия връстник-другар и възторжено обичан поет Иван Вазов, на когото той посвети по случай 25-годишния му юбилей такава хубава ода. Какво ли са си казали през тая нощ тия двама другари след една тъй дълга раздяла? Навярно Иван Вазов го е попитал: „Има ли го нашият ентусиазъм? Младите обичат ли България, като нас? Живеят ли нашите идеали?“ (пак там, с. 1292).
През 1898 г. д-р Кръстев в книгата си „Философски и литературни студии“, отделя цяла студия „Никола Начов като белетрист“, където на 28 страници хвали Начов и му предрича бъдеще като писател. И наистина през 1911 г. след Вазов, Начов е приет в Съюза на българските писатели като „втори почетен член“.
По време на комунистическо-тоталитарния режим от 1944 до 1989 г. Никола Енев Начов, както и Яна Язова, бяха табу за българските литературоведи и историци. Те и днес не са реабилитирани в пълна степен за нашето културно-историческо наследство.
...............................
Виж още за Никола Начов
http://kirilmilchev.blogspot.bg/2014/12/blog-post.html
