kirilmilchev.blogg.se

В хуритските митове небето и земята са били едно и също, преди боговете да ги разсекат на две със секира, която наричали „куруци”.

          Хуритскити богове имали деца и в една епоха започнала война между божествените поколения... Тя е свързана с името на гръмовежеца Кумарби.

        До неговата ера старите богове отстъпвали пред младите и се оттегляли от небето на дъното на океана. Такъв бил вселенския ред: младият бог поднасял чаши и прислугвал на баща си, а после го смъквал от трона и си присвоявал съкровищницата му от гръмотевици...

          Когато Кумарби се възкачил на божествения трон и бил наречен „баща на боговете”, хората вече били свикнали с прищявките на небесните господари и правели жертвоприношения, за да ги умилостивят...

          Кумарби наблюдавал с подозрение своя син Тешуб, който проявявал повече интерес към земните дела и не разпитвал за кутията с мълнии. Тешуб често се преобличал като човек и скитал около реките Тигър и Ефрат... Бащата поощтрявал тази склонност на своя син и един ден решил, че е време да бъде променен божественния ред, описан в Табличките със старите присъди.

         Кумарби решил да е вечен бог... Той изхвърлил глинените плочи с  писмената в океана.

           Предците на Кумарби обаче разбрали за делото му и се събрали на съвет. Те дълго дискутирали. За тях било ясно, че Кумарби се опитва да узурпира вечно божествената власт. Това дълбоко ги обидило, а някои вътрешно се ядосвали, че не са се сетили първи за това...

           Събранието на старите богове решило да помогне на Тешуб и излъчило свой представител. Той, в образ на човек, трябвало да изплува до р. Аранзах, старото име на р. Тигър, в околностите на Наири, където по същото време Тешуб дресирал два бика и така  се опитвал да впечатлява една красива девойка.

          Жребият на старите богове се паднал на бог Еа, когото някога почитали като окачвали по дърветата овче руно...Той копнеел да види дали хората още го помнят и дали пазят неговия култ. Но са разочаровал от нововъведенията, които срещнал...Това още повече го мотивирало да помогне на Тешуб и да бъде възстановен стария ред, описан в Табличките с древните присъди.

          Еа изплувал от реката и тръгнал на север по земите на народа Боян, когото акадите наричали Урарту.

 Скоро Еа стигнал до морето Наири, останало за поколенията с името на бояните, като „езерото Ван”... Той започнал да търси Тешуб...

След пладне стигнал до пищен град, с търговски площад и голяма царска цитадела. В центъра на града имало светилище на настоящият гръмовержец Кумарби. Там миришело ужасно от жертвоприношенията...По земята се търкаляли остатъци от волове, коне, агнета, кози и разпиляни снопове пшеница...Еа гнусно свил устни и си спомнил как по негово време даровете се събирали в одрана кожа на овца и всичко било много по-скромно...Еа заподозрял Кумарби в алчност, но открил, че е и похотливец...Около капището му имало домове на леки жени, които се представяли за негови съпруги.

 Слънцето залязвало и пурпурните му шалове се спускали на запад. Еа не бил виждал Шимеги (слънцето) от времето на своето небесно господство и се разчувствал. Устните му непредпразливо отронили:

-         Шимеги...Слънчо...

          В този миг огнения диск спял своя поход на запад и обърнал вулканското си туловище над града. Еа се стреснал. Бил уплашен, че е провалил мисията си, и се шмугнал в една къща.

          Жителите на града се разпищяли от страх слънцето да не падне над тях и молели Кумарби да го усмири. Природното бедствие било неописуемо, свещената гора на хълма се подпалила и само благодарение намесата на Кумарби, които изпратил две светкавици и дъжд, пожара на града бил овладян.

 

-         Какво ти става? – изгърмял Кумарби към Шимеги.

Слънцето отговорило:

-         В града има бог, чух гласа му...

 

Кумарби бил видимо притеснен, понеже слънцето никога не се наклонявало без причина към някой град. Сега обаче се ухилил нервно и изтрещял:

 

-         Тешуб е там, скитосва. Обича да се прави на човек. Не му харесват божествените задължения.

-         Не, не – упорствало слънцето и все още не искало да залезе. – Не беше Тешуб. Това беше глас на стар бог, сигурен съм, но не мога да се сетя на кой.

 

Изведнъж Кумарби станал строг и мнителен:

-         Сигурен ли си?

Шимеги се учудил на недоверието, обидил се и си тръгнал отвъд хоризонта. Кумарби останал в размисъл. Решил да извика своя пръв помощник Убелури, когото гърците щяха да познават като Атлас, и да поиска съвет. Убелури, който крепеше на раменете си света, знаеше всичко и потвърди пред Кумарби, че един от старите богове е напуснал подземната столицата Абзува в океана.

Лицето на Кумарби станало като тъмен, градоносен облак. Предците му от подземна Абзува очевидно били разкрили плановете му по отстраняването на Тешуб и явно са организирали заговор срешу него. Той се начумери. Даде заповед да дойде Камрусепа, която бе пазителка на магическите заклинания, които баба й Ханахана бе създала.

Камрусепа пристигна с вихрена колесница в небесния дворец на Кумарби и се поклони пред трона му. Тя изслуша тревогите му, извади своята вълшебна хурка и разпреде магически знаци, които наниза върху колелото на свастиката и завъртя виденията. Доволна от постигнатото, тя каза:

-         Един стар бог е изчезнал от Абзува.

-         Това го знам – рече Кумарби.

-         Скрил се е в града и иска да се срещне с Тешуб – продължи Камрусепа. – Ще му даде да погълне отвара, която старите богове са отделили от хълбоците си. Това е древния божествен обряд на пролетния празник пурули. След зимата ще го признаят за върховен бог на бурята и за първи път, откакто съществува всемира, ще се съгласят и подземното царство да е негово. Тешуб ще бъде обявен за бог на небето, земята и на подземна Абзува...

 

        Убелури обичал Кумарби и предложил:

 

-         Пусни ме в града, ще го открия този дезертьор.

-         Невъзможно, - подскочила ужасено Камрусепа. – Ако ти изпуснеш земята от раменете си, водите на океана отново ще се повдигнат и пак ще има потоп. Освен това от стари времена има само едно същество, което може са открие изчезнал бог, това е пчелата. – И тя заразказвала: – Едно време бог Телепину, който обичаше да спи в мочурищата, кой го откри? Тогава сезона на пролетта бе пред провал и още малко да откараме цяла година зима. Добре, че пчелата го откри и ужили, за да се събуди. Освен това – понижи тя глас – има още нещо във формулите на гаданията, което виждам там...

 

Кумарби се оживил. От тона на Камрусепа усетил, че не всичко е пропиляно от съдбата. Дал й знак да продължи, като рекъл:

-         Ако трябва аз ще надмина шумерските богове, които за да спасят себе си, изкорениха свещените кедрови дървета...

 

Камрусепа започнала да вещае:

 

-         Тешуб е твой син и ако участва в заговор с боговете от Абзува, ще наруши закона от Табличките със старите присъди, в който се забранява старите богове да се месят в делата на младото поколение. Това е нормата от Табличките, с която Хаоса бе отречен и върху Хаоса има присъда от Съдбата. – тя се обърна поучително към Убелури: - Същото важи и за потопа....Следователно, Тешуб ще влезе в нарушението на параграфа за Хаоса, ето защо дядовците от Абзува, ако бъдат обвинени, не могат да пледират, че са невинни. Вещественото доказателство за тяхната виновност, е отварата за Тешуб. Ако пък дядовците пледират, че това не е заговор, а завещание, то тогава те ще бъдат обвинени, че крият отварата, понеже как може Ти, божествени Кумарби, да не участваш в това завещание към собствения си син Тешуб. Къде има случай в небесната практика действащ бог самодържец да бъде пренебрегнат в завещание на старите богове, за сметка на бог, негов син? Ако дядовците са обезумели дотам, че да се изживяват като регенти на Тешуб, нима Кумарби е мъртав бог? Да не бъде! Фактически, с това решение на Абзува, старите богове дават атестат на самите себе си колко са слаби в мъдростта, спрямо Кумарби, понеже те изключват от възможността и ти да участваш в тяхното завещание, а ако е така, значи приемат, че ти няма да завещаваш на никого нищо и си оставаш бог по необходимост. Тази формула „бог по необходимост”, те освобождава от задължението да станеш „стар бог”, понеже прецедент за отличителността що е стар бог, бе даден от дядовците в Абзува, с акта на писане на завещание, а ти не си участвал в този акт, който дефинира изобщо понятието „стари богове”. Какво тогава ти остава, Кумарби – взря се ясновидски Камрусепа в бъдещето? – Съдбата е благосклонна към теб. Жребият ти дава право да имаш нов син, ще го наречеш Уликуми, понеже той като скала ще се издигне от земята до небето, ще скрие слънцето и в мрака ще се роди твоя божи народ Кумарби, който ще носи твоето име. Държавата им ще е Гамир... Гамирците, които ще наричат и кимерийци, са твоя „божи народ”... Тешуб ще командва върху бояните, които ще бъдат наричат и урарти, а Кумарби няма да се оттегли в Абзува, а ще е бог на гамир, които ще бъдат наричат и кимерийци. Това изплете хурката на съдбата...

       След векове, в мрака на бездната на своята слепота, Омир ще възкреси с един стих  това старо хуритско сказание за кимерийците:

 

„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

 

        Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

 

        Там кимерийски мъже населяват града и земята.

 

        Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

        Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце...”