ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ ОТ 165 г. сл. Хр.
Откога датира българщината?
„Именникът на българските владетели“ е самобитен български документ, който е по-стар с повече от век и половина от „Страсбургска клетва“ от 842 г. (Serment de Strasbourg) на Карл ІІ Плешиви и Людовик ІІ Немски, която е най-старият паметник на старофренски.
Именникът на българските владетели е съхранен в три преписа. Два от тях открива руският учен А.Н.Попов и те са поместени в т. І на неговия труд „Обзор хронографов русской редакций“ (Москва, 1866): това са Московска и Погодинска версии на паметника.
Текста съдържа списъка на българските владетели от 165 г. до 766 г.
Откритите от Попов версии са всъщност преписи на занесените през Х в. в Русия български преводни хроники, които там са били оформени през ХV в. в общ свод, под името „Летописец елински и римски“.
„Уваровият препис“ е най-стар, той е от ХV в., а Московския и Погодинския преписи са от ХVІ в.
Съставители на книжнината през Х в. в България са били учени от обкръжението на цар Симеон, които участват през първата половина на Х в. в подготовката на обширен сборник с преведени от гръцки текстове, начело с вехтозаветните книги на царете, хрониките на Йоан Малала и Георги Амартол, а така също „Александрията“ и др. Този сборник попада в Русия, заедно с други сборници от времето на Симеон.
Текстът на „Именникът на българските владетели“ е намерен от Попов като вставка, която се намира непосредствено след превода на ІV книга на Царете, от Старозаветната библия, и превода на Георги Амартол.
Списъкът с българските владетели е без надслов, не е бил наименован. Едва през 1870 г. е именуван от хърватския историк Франьо Рачки „Именник на първите български князе“ (Rad Jugoslovenske Akademie, 11/1870). В българската историческа наука пък е известен като „Именник на българските ханове“, заради погрешната туранска теория.
Началото на българският Именник на владетелите е поставено в края на VІІ в., то е правено по времето на Исперих (Аспарух), което става видно от изречението, че писача е съвременник на преминаването на Аспарух на юг от Дунав: „И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.“
Списъкът започва така: „Авитохол (жнтъ) живя триста години, родът му е Дуло, а времето му дилом твирем.“
За него е използван при превода, както стана ясно, глагол „жнтъ“ (от „жнтн“), който ни съобщава, че Авитохол е „живял“ 300 години. Така е и при Ирник, който „живял“ 150 години.
Тоест, при Авитохол и Ирник имаме глагола „жнтъ“, но при Коуртъ (Кубрат) не е така, там е глагола „държа“ (=управлява, оттук и бълг. дума „държава“) и това не е случайно.
Тоест, при Авитохол (300 години) и Ирник (150 години) имаме периоди от българската държавност.
Да видим защо при „периода Ирник“ имаме 150 години.
През 465 г. Ирник създава „древна Велика България“, която просъществува 100 години, до 565 г., когато е превзета (до 632 г.) от тюрките на Истеми. Но династията Дуло, от която е Ирник, през 568 г. създава заедно с аварите държава в Панония. Царският род Дуло напуска съюза си с аварите през 619 г. и Орган прави съюз в Константинопол с император Ираклий…
Излиза, че от 569 г. до 619 г. са 50 години и те са вписани в Именникът на българските владетели към „периода Ирник“, т.е. нашите предци са разглеждали създадената през 568 г. в Панония държава като продължение на Велика България на Ирник.
