Българска история от ХVІІ в. е печатана във Венеция.
„Доскоро нищо повече не бе известно за този исторически труд на Петър Богдан. Въпреки търсенията на няколко поколения български и чуждестранни изследвачи не бяха открити нито ръкописът, нито напечатан екземпляр на „История на България“, за която Боян Пенев писа, че пропадането й е „голяма загуба“ за историята на Българското възраждане(…) През 1977 г. при работата ни във фонда „Борджиано латини“ имахме щастието да открием фрагмент-препис на ръкописа на „История на България“ от Петър Богдан…Преписа е направен от редактора Джовани Пастрицио. Една преписка, написана с ръката на Пастрицио, в началото на ръкописа изяснява по-нататъшната му съдба…:“Монсеньор Петър Богдан Дзоколанте, архиепископ на София, ми даде да видя една книга за историята на София и България с приложения и аз започнах да я коригирам. Но след това оставих настрана тази работа поради многобройни други задължения и неговия наследник я отпечата във Венеция така, както си беше“ (с. 79, пак там).
Оттук следите както на оригинала на Бакшев, така и напечатаната във Венеция от заместника му на архиепископското място след кончината на Бакшев през 1674 г. книга, се губят.
Божидар Димитров открива през 1977 г. единствено част от редакционния препис на ръкописа, който Пастрицио е започнал да редактира и преписва, и който обхваща само първите три глави и част от гл. ІV на монографията на Бакшев, която според Пастрицио има 20 глави (с. 81, пак там).
Дали наистина книгата на Бакшев е издадена във Венеция? И защо не може да се намери екземпляр от нея? Откритието на Божидар Димитров през 1977 г., а именно, че ръкописа е издаден и имаме книга, показва, че неуспеха да се открие „История на България“ е понеже до 1977 г. се е търсел само ръкопис и не се е знаело, че има издадена книга във Венеция.
Не е търсена от учените печатната книга на Бакшев в европейските библиотечни фондове за първопечатни книги, където може да има екземпляри от нея. До 1977 г. изследователите са търсели предимно ръкопис и то в архивите на Ватикан, според Божидар Димитров.
Димитров не е командирован от ДС след 1977 г. да търси книгата „История на България“ от ХVІІ в. на Бакшев в европейските стари библиотеки и нещата не са довършени. Едва през 2001 г. и то „самиздат“ Димитров публикува изследването си за Бакшев и ръкописи на архиепископа. Книгата е пълна с груби печатни грешки, в текстовете на Бакшев има нормални скоби, но не става ясно те на Бакшев ли са, на Б. Димитров или на редактора Пастрицио? Не става също така ясно къде са италианските фотокопия от преписа на редактора кардинал Джовани Пастрицио, от които имаме почти четири глави от книгата на Бакшев „История на България“? Обикновено те се публикуват успоредно с българския превод, но не и тук.
Димитров посочва, че през 1692 г. във Венеция е публикувана една стара географска карта, където има изключително подробни сведения за Кипровец (Чипровци), родното място на Бакшев. На картата има следната легенда до Кипровец: „Кипровец или Шепровац, с 600 къщи, половината католически, другата гръцки (т.е. православни – бел. Б.Д). Има един манастир на отците на Св. Франциск, посветен на Света Мария, който е резиденция на Архиепископа на Сардика“ (с. 82, пак там).
Б. Димитров добавя: „Над града е нарисуван и хералдически правоъгълник, над който е нанесен надпис Bulgaria, с изправен лъв. Над главата на лъва е поставена царска корона и петолъчна звезда, а при краката му има полумесец. Символиката едва и се нуждае от коментар. Ще отбележим, че този български герб се появява точно половин столетие преди считания доскоро за първи герб на България в „Стематографията“ на Христофор Жерафович и приликата му с герба на България от книгата на Петър Богдан „Благосъкровище“, е очебиен – в повече е само полумесеца в краката на лъва. Откъде съставителят на картата има информация за българи, Кипровец и българския герб, създаден от Петър Богдан?“ (с. 82, пак там).
Димитров допуска, че съставителят на картата през 1692 г. е имал под ръка именно издадената във Венеция книга „История на България“ на Петър Богдан Бакшев, която е отпечатана или от заместника му на софийската катедра Влас Койчев, или от заместник Стефан Кнежев (с. 81, пак там).
Според първата българска история на Петър Богдан Бакшев, произхода на българите е от "Азиатска Сарматия при Ра или река Волга“ (гл. І). Атаките на българите на юг от Дунав започнали при византийския император Анастасий (491-518), който така бил наказан от Бога, понеже „отказал да се подчини на предупрежденията на папа Симахий да не защитава еретиците“. Явно се има предвид монофизитите.
„Българите проникнали не само в Тракия, но опустошили даже Илирик, като убили техния цар в Акум“, уточнява Бакшев в същата глава. „И така по този начин в Европа българите завладели Тракия и съседните й провинции и като преминали Истър, цялото това пространство на тези земи нарекли България, където им е поверената столица Сердика и където е Кипровац, скъпата ми родина“, завършва І глава
Много ценен урок как да се пише българската история ни дава още през ХVІІ в. Бакшев.
Този урок може да залегне в една бъдеща „История на България“. След като в гл. І Бакшев дава сведение за българската прародина в Азиатска Сарматия, в гл. ІІ той подробно описва старото население на Балканите, тракийските провинции и обяснява, че траките стават християни много рано, още във времената на апостолите Павел и Андрей. Едно такова сведение е много важно за една обективна българска история, иначе оставаме с впечатление, че българите след 680 г. не са влизали в съдружия с християни и едва ли не цар Борис І самолично ги покръстил. А сведенията на Бакшев за ранното християнство по Балканските земи, ни отваря нова страница: очевидно цар Борис І през 864 г. е бил в положението на Константин Велики, т.е. почти всеки 7-ми поданик на държавата му е бил християнин и това ни дава отговор защо за Борис няма връщане след 865 г. към езичеството, дори с цената на изваждане очите на сина му Владимир.
В следващата глава Бакшев ни разкрива значението на Сердика, град избран за Вселенски събор. Ако ние нямаме пълна представа за миналото на София, няма да разберем защо именно нея избират нашите възрожденци след 1878 г. за столица. Миналото на София изпъква в портрета на Бакшев със значението на вселенски събор, понеже не във всеки град, пише Бакшев, се е свиквал вселенски събор.
Изобщо, структурата на написването на една „История на България“, каквато ни предлага Бакшев, е нещо, което ще разчупи старите схеми на писане на българската история, наложени от Иречек и Златарски и повтаряни монотонно и до днес от БАН…Урока на Бакшев е „съставих малка история, която не съдържа нищо друго освен защита на бащината земя“ (писмо от 15 ноември 1667 г.).
Вместо послеслов:
Получих следния отговор на 15 януари 2016 г. от проф. Божидар Димитров дали е търсена книгата на Бакшев след 1977 г. в европейските библиотеки за първопечатни книги:
Г-н Милчев,
След като открих част от историята на Петър Богдан и от тази част се разбира, че книгата е все пак била отпечатана във Венеция предприех до 1990 г. сериозно претърсване на сбирките от старопечатни книги в големите католически библиотеки на Италия – Флоренция, самия Рим, Венеция. Надеждата ми беше, че наследниците на Петър Богдан са подарили по една книга на някои от библиотеките какъвто обичай има и сега и тогава. За съжаление нищо. Изглежда целия тираж е бил донесен в Чипровци и там е загинал в пламъците на въстанието през 1688 г., когато Чипровци е унищожен. Надеждата ми беше че бегълците в Румъния от въстанието са си взели по някои екземпляр от историята и сега би трябвало да се търси в техните църкви и манастири в Банат. И действително попадна ми един опис на библиотеката в манастира „Дева” в Румъния направен в началото на 18 в. (ако не се лъжа 1708) където фигурира и една история на България. Тя не би могла да бъде историята на Блазиус Клайнер, тъй като е написана 1761 г. това би могла да бъде само историята на Петър Богдан, тъй като не е известно друг български католик да е писал история на България. Направих опит да отида в този манастир, но ми казаха че по времето на Чеушеско всички ръкописни и старопечатни книги от провинциалните хранилища са били отнесени в румънската национална библиотека. Скоро след това станах директор на НИМ и административните ми задължение не ми позволяват и днес да се насоча към това огромно хранилище създадено благодарение на централизаторските стремежи на Николае Чеушеско. Редно е млади български учени да се насочат на там – ей го къде е на 60 км от Русе е Букурещ, а и сега се работи по лесно няма я типичната шпиономания на соца която тресеше Румъния повече и от нас.
